Превод Янко Димов.

Селце, да бе оставило следа
като онази Вавилонска кула!
Поне една бразда,
стрък резеда,
жита, зърно наливащи през юли…
Стърнища родни, камъче, вода —
аз зная, че въобще
не ще се върнат те.

Там, дето е прерязан твоят пън,
е пъпът на земята,
там е раят.
Булгурената каша, спомен скъп
от детството, усещам как ухае.

На татковата длан
релефът груб
огрява като свещ
в дома ни всяка вещ.

Живееш в мен —
не се разсипва в прах,
но моят дълг, селце, неиздължен е.
Освободен
от детския си страх,
мрак приюти ли дебрите зелени,
аз, съхранен,
оставам вечно в тях,
във извор, във бреза,
във майчина сълза…